По думите на Пенчо Славейков, Кирил Христов, макар и млад, не е между “младите” поети. Ако нещо го доближава до “младите”, то това са външните качества на поезията му: “формите на стиха”, неговото “движение и римата”, но не и копнежът на “младите” към “другия” бряг – на тишината и вътрешната свобода, към хармонията между чувство, воля и ум, което, по Пенчо Славейков, е “брегът на живота”(1).
Лирическият персонаж на Кирил Христов чрез виталността си постига живота. Той е освободен от въздействието на историческото, гражданското, социалното време, от принадлежащи на миналото понятия, традиции и представи за ценности.
Един и същ въпрос – за какво и как да се пише – се тълкува и решава от “младите” и от Кирил Христов по два различни начина. Дали тези два начина са действително противоречиви и дали тази противоречивост може да е причина за литературно противопоставяне? Или става дума за две, допълващи се, решения, които изграждат едно цяло?
В годините след Възраждането се ражда идеята за българския индивидуализъм. Това предполага и варианти на индивидуализма.
Идеята за индивидуалистична литература във времето след Възраждането принадлежи на Иван Вазов. Също и на Стоян Михайловски – по друг, различен начин.
Лириката на Кирил Христов се отличава от лириката на Иван Вазов, но произтича из нея – нещо, което е отбелязвано от тогавашната литературна критика. Вазовите идеи – според литературните му програми и художествени текстове – са в две посоки. Първата е, че новата литература трябва да има за материал вътрешния живот на човека. По този начин тя ще постигне “общо человеческото”. Вътрешният живот е този на човешкото сърце, т.е. на емоционалното време. Така се преодолява представата за ценността на общественото време – социално, гражданско, историческо. Това Вазов е показал в “Италия”, “Звукове”, “Скитнишки песни”. Същата е и лирическата практика на Константин Величков. Мигът, уловен от емоцията, впечатлението от света, животът на чувственото, уловената и преживяна красота стават материал за поетическо творчество.
Другата идея на Иван Вазов е, че поетическият текст трябва да е естетическо творение, да е “изящна” литература (според терминологията на онова време). Поетическите текстове на Възраждането нямат за цел да произведат естетическо преживяване.
В своята лирика Кирил Христов постига нова форма и поетически език – непостигнати от Иван Вазов. Поетическото слово и форми на Иван Вазов носят паметта на възрожденската словесна прагматика. Така че Кирил Христов осъществява Вазовата програма за естетическата цел на литературния текст.
След първите си стихосбирки Кирил Христов вече е популярен автор, един от строителите на модерната българска литература, с шумна слава, с признание за класик от литературната критика. Този тип лирика се оказва продуктивен – показателни са стиховете на Димитър Бояджиев. Това поетическо поведение показва възможността да се превърне в норма, която да определи насоките на бъдещото развитие на българската лирика. Наистина, в стиховете на Кирил Христов животът е опиянение, сън, за който не съществуват бряг и пространство. Единствено настоящето е време. Постигната е свобода от гражданското и от социалното време, но енергията на лирическия субект е насочена все пак навън – към нещо, което не може да бъде постигнато поради същността на природата му. Подобно поведение не може да реши въпроса за нравствената свобода.
Решението на този въпрос предполага друг тип поведение, друга философия на индивидуалистичното, друг път до нея. Това е пътят през страданието, когато енергията, насочена навътре, през страданието и новото мъченичество, през полетата на нравствения здрач достига до съзерцаване и единение (ако това е възможно) с вложената в човека същност на светлина, съвършенство, тишина и любов. Този път не е показан и в лириката и естетиката на Пенчо Славейков. При него пътуването е към “другия” бряг, към “родния кът”, към “съня за щастието”, или към “Острова на Блажените” – все добри за пътуване места, но вън от Аза, вън от себепознанието и отговорността за самия себе си.
През 1901 г. излиза първата книга “Стихотворения” на Пейо Яворов. В нея нравствената свобода на волята е показала, че духовната енергия е насочена към светлината, тишината, съвършенството и любовта вътре в душата; към това, което човекът по замисъл е. Обикновено този път минава през странстване в пустинята. И не всички стигат до тази земя, защото само дълбоката вяра и търпението могат да бъдат упование в това пътуване. През нравствения здрач, по “белеещия се път незнаен” тръгва скиталецът на Пейо Яворов. И в този път той мисли, че е сам.
През 1903 г. излизат “Избрани стихотворения” на Кирил Христов, с предговор от Иван Вазов. Иван Вазов и Пенчо Славейков съзнават необходимостта да се отстранят от литературното поле и да застанат зад едната или другата възможност за бъдещо развитие на българската лирика. Когато се четат двата предговора, се вижда, че ценностните оценки за лириката на Кирил Христов от Иван Вазов и за Пейо Яворов от Пенчо Славейков на много места съвпадат. Външно е трудно да се разбере в какво се състои литературният спор с оглед на двата типа решения за “философията” на индивидуализма.
Пенчо Славейков намира, че Яворовата лирика е преодоляла представата за ценността на обществената идея (ценността на гражданското и социално време), че Пейо Яворов е търсил един свой идеал и че е разкрил личните си намерения под булото на символа. Това той е изразил в непозната форма и език.
Според Иван Вазов Кирил Христов е лирик, нервен и отзивчив, със силен субективизъм, в който се показва неговата личност – майстор в анализа на собствената си душа, показал песимизъм и намерил в природата тайнствения отзвук на своите вълнения. Това той е изразил със съвършен език и техника на стиха.(2)
Този повратен момент за историята на българската лирика събира в себе си сблъсъка на две представи за субективното – тази с поглед навън и тази с поглед навътре, към дъното на кладенеца, където е нравственото просветление. Взаимно допълващи се, тези представи са една цялост. Тя не би трябвало да е противоречива, ако не съдържаше в себе си противоречието между тежнението към идентичност с формите на цивилизацията – от една страна, и от друга – постоянно обновяващия се чрез страданието път към тишината и нравственото просветление, което културата постига.