Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.06.2013 21:19 - Явор Гърдев
Автор: precoria Категория: Изкуство   
Прочетен: 2264 Коментари: 2 Гласове:
4

Последна промяна: 19.06.2013 22:05

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 
  image Share on email Явор Гърдев

19.06.2013 17:43

БУНТ ЗА САМОУВАЖЕНИЕ  

image

Абсурдът стана емблематичен, обяснява режисьорът. Той вижда протестите като бунт на една осъзната нормалност, която няма нужда от екзалтация; като силен порив към извечните ценностни ориентири, че с лошите трябва да се борят добрите.


Някой нарече протестите революция на разума. 

Много се надявам това да не е просто пожелание, защото ми се струва, че за пръв път в това незнание на хората какви точно цели искат да постигнат, се крие много силна интуиция за това какви всъщност са целите. Възможността да си поставяш точни цели, които да постигаш, е и интуитивна процедура, която трудно става рационална или става рационална по-късно – по-късно разбираш какво всъщност си искал. И ми се струва, че тук става дума за подобен процес, защото макар и конкретната цел да не е много ясна, в този протест проблясва нещо много важно и то е симптоматичното: дотук с абсурдите. И когато се стигне до това „дотук с абсурдите”, тогава човек в интуицията си или, дай боже, цяло общество в интуицията си стига до идеята, че нещо в самите му основи трябва да бъде променено радикално и веднъж завинаги. И то не в следствията, а в първопричините на нещата. Много е добре, че битовите основания за този протест ги няма и трябва да се питаме за реалните му основания. Реалните основания, според мен, са свързани със здравия разум и скъсването с една практика, с която като че ли се свиква през годините: практиката да живееш срещу интуицията си за справедливост. Защото, бидейки в контекст, където животът не тече според естествената интуиция за справедливост, човек започва да свиква и да върви срещу собствената си интуиция за справедливост. Понеже така правят другите, видиш ли, така си е и няма какво да променим. Тази цинична инертност в един миг като че ли се измести и стана ясно: не, повече така не може! И ми се стори, че това се случи в момента, в който компромисът с интуицията за справедливост стана крещящ и абсурдът стана емблематичен.

Като човек, който се занимава с абсурдна драматургия и с абсурден театър, имам чувството, че усещам добре, и то интуитивно, за какво става дума. Когато се стигне дотам, тогава кристализира една здрава основа на обществото, да я наречем оптимистично „гражданското общество”, образува се критичен минимум от хора, които заедно казват „не” на безсмислието, за да могат да продължат да живеят със самоуважение. А това е много важно. Дори да приемем, че това е бунт за възможността за самоуважение, не толкова солидарност с всички останали, дори и това е много хубава основа, върху която да се изгради нещо. И в тоя смисъл всички измъкващи, оправдателни или скептични ходове започват да стават нелепи, тъй като самото изискване вече е максималистично. При минималистични изисквания ние сме съгласни на компромис, че с мутрите може да се справи само една мутра, тъй като само тя е в достатъчна степен звяр, за да изяде другите зверове. Но ето, хората вече не са съгласни с това да има един много голям звяр, който да изяде другите зверове. Защото това, че лошите трябва да се борят с лошите, е срещу първичната интуиция за справедливост. С лошите трябва да се борят добрите и това е тяхната задача. Извечният мит за героизма почива на това, извечните ни ориентири в света, нравствени и етически, почиват на това и срещу тях няма как да се биеш, тъй като това означава да се биеш с детските приказки, със световната литература и с цялата човешка история.

Не е толкова фатално, че не знаем какво да правим с конкретната политическа ситуация. Разбира се, биха могли да станат и по-лоши неща, ако това усещане се притъпи. В практически план в БСП биха могли да бъдат върнати силите на пещерния комунизъм, което е опасно, и от това също трябва да се предпазим. Но ми се струва, че и това вече няма да е възможно след този силен порив да се ориентираме в света. Защото когато загубиш всичките си ориентири и всеки ориентир стане относителен – може така, но може и иначе, според ситуацията – изпадаш в състояние на морска болест от постоянното клатене на света. В един момент светът трябва да застане здраво на своето място и ти да разбереш: тук е доброто, там – злото, тук е това, което ми се иска, там – онова, което не ми се иска. Мисля, че в това се състои смисълът на този бунт и затова той е най-важният и най-ценният от всички други бунтове, които бяха с практически цели. Всички други бунтове, които дамгосваха едната половина от обществото и някак възвеличаваха другата, са безсмислени в сравнение с този бунт за смисъла. Поради това виждате как остават в периферна позиция и са изолирани опитите за елементарна провокация или за политически пърформанс, който носи дивиденти. Те започват да изглеждат откровено дебилно, по грозен начин гротескно. И така някои политически програми и лидери показаха пълната си несъстоятелност и самата политика загуби увереността си, че може безпроблемно да съществува зад фасадата на някаква имиджова демокрация. В това вече има коректив.

Да се върнем при режисурата на абсурда. Защо избухването се случи толкова бързо? Имаше ли признаци, че ситуацията е до такава степен нагнетена?

Според мен точно това беше неочакваното и аз не съм привърженик на тезата, че е ставало дума за дълги натрупвания, които изведнъж са избухнали. Напротив абсурдът е атопичен, той възниква в определени точки и произвежда криза на непредвидимо място в непредвидим момент. Даже не е нужно да има особено голямо натрупано недоверие. Както видяхте, хората спокойно чакаха опитите да се състави правителство, приемаха всичко, което се случваше, заради социалния мир или възможността България да продължи по някакъв начин напред. Но се явява една асиметрична точка на кипене, която изведнъж въплъщава целия характер на схемата. Когато целият характер на схемата бъде въплътен в един- единствен ход, тогава там възниква безпрекословна реакция: „А, не така! Ние даваме, даваме кредит на доверие, но вие просто се осрахте (ако може така да се каже) и в този момент ние трябва да поемем нещата”.

Какъв е образът на протестиращия човек? 

Щастлив съм, че политическият бунт изведнъж беше видян като естетически, че животът в България изведнъж придоби естетическа значимост. Отдавна следя тенденцията хора да се събират на публични места и изведнъж да усещат, че има и други симпатични хора. Тъй като много дълго в България никой не смяташе другите за симпатични. Май за пръв път го забелязах на първия концерт на „Депеш Мод”, четох отзиви в Интернет: „Ето вижте, красиви, одухотворени, симпатични хора , с които би седнал да си кажеш нещо или да изпиеш по нещо, дойдоха на тоя концерт.” Това желание на другите да припознаят общност от свободни хора, с които могат да се разберат, които ги успокояват поради това, че са близо, а не ги напрягат, също е важен момент в изграждането на българската обществена среда. През целия преход тя беше нечовешки враждебна и нямаше как в нея да се търси нещо плодоносно, тъй като ако ти се чувстваш като насред минно поле и всички са врагове, за каква обществена тъкан и за каква държава може да става дума. А днес тук хората започнаха да се наблюдават едни други, да се оценяват като симпатични, което е много, много важен признак, че животът в България се нормализира. Независимо от тоталните аномалии на политическата ситуация съществува здраво звено от хора, които имат ценностен свят и този ценностен свят е експониран, той се показва. Да, протестиращият човек стана красив и се надявам това да не е свръхинтерпретация. Би ми се искало така да е наистина, да не се заблуждаваме. Надявам се тази общност да се припознава като общност на хора, които могат да стоят един до друг. Радвам се също, че всичко това се случва в предразполагащо към такива събирания метеорологическо време. Всички тези неща накуп показаха, че животът в България не е безнадежден.

Дали обаче енергията не беше провокирана до голяма степен от онова, което наблюдаваме в Турция? 

Мисля, че да, има момент в обществените процеси, който е много трудно анализируем и се предава повече по интуитивен и чувствен път, отколкото по рационален. Но когато той настъпи, започват непредвидими движения на масите. Те възникват на базата на съзнанието, че всички ние, които обитаваме тази планета, сме една общност. Мисля, че това започна с бунтовете в Русия и се катализира от тези в Турция. Разбира се, характерът на каузите е много различен , сходство има по-скоро между Русия и Турция, отколкото има между България и Турция или България и Русия. Просто България е малка страна, а психиката в малките страни или в страните със сателитна политика, които се влияят от други центрове на притегляне, е по-различна. Следях във Фейсбук какво се случваше по време на руските бунтове. И там постоянно брояха колко хора са излезли, сякаш това е най-важното. Когато една медия кажеше, че хората са били по-малко, изведнъж се явяваха блогъри и хора, които да ги опровергаят и да докажат със снимки, че са били повече. Усещането, че легитимността може да възникне и през социалната мрежа, че за легитимността вече не ти е нужна медия, обзема пространството и се вижда, че хората могат действително да се самоорганизират. После идват бръснати глави, които започват провокации. В Русия по същия начин, както и тук, призоваваха за пърформанс, който да ги направи да изглеждат абсурдно, или за игнорирането им. Адекватна реакция, на хората, които искат да се отделят от това да бъдат припознати като лумпен пролетариат, излязъл на улицата да се бие, или като обикновена шайка, която търси къде да излее агресията си. Това са важни симптоми, защото те отграничават зоните на здравия разум и нормалността от ексцеса, който поражда революцията. Ексцесът на революционните процеси е заразително нещо. Маркиз дьо Сад теоретизира върху увлечението, което те кара да се чувстваш по-жив по време на т.нар. революционни процеси, извежда те в зоната на екзалтация и те превръща в друг човек, състояние, което няма да се повтори. При нас не става дума за това. Основното ядро на бунтовете в Русия, Турция и тук не е екстатично по природа, т.е. не търси в революцията онова, което може би търсехме през 1989-90 г. Тогава си спомням, че го преживявах като импулс, който те държи в необходимата екзалтация, дава ти основание да мислиш, че историческите процеси са едва ли не в ръцете ти. Тук става дума за обратното, за успокояващ бунт, така да се изразя, бунт на една осъзната нормалност, която няма нужда от екзалтация. А по-скоро усеща, че екзалтацията може да доведе до неща, от които имаме лош опит в предишните години, т.е. до едно самооблащаващо поведение, до удоволствие от присъствието в тези бунтове, но да изпуснем целта. Тук напротив постоянно се виждат и чуват корективи: „Дръжте се нормално, за да се разграничите от екзалтираните, защото ние сме критерият за здравия разум.”

А това, което казват, че е налице възземане на средната класа, непредставена в парламента… Действително тази непредставеност е много голям проблем за България. Всъщност плодовитата класа, без чиито идеи, без чиито действия страната не може да функционира, точно тя е непредставена. Това е много голям абсурд. Бих казал, че този парламент има антропологичен проблем. Става дума за непредставеност на хората, които реално работят и придвижват напред тази държава, за сметка на всякакъв друг микс от представителства, които са по-малко продуктивни.

При тези обстоятелства как си обясняваш липсата на чувство за самосъхранение в политическата класа, която непрекъснато върши абсурди?

Тя с годините се вдебилява. Това, което най-много ме учудва в общуването с хора от тая класа, е, че приемат ситуацията и конституционния ред като даденост, която няма как да бъде срината. Само трябва да извършваш стъпки в кариерата и в зависимост от това как се конкурираш с другите ще постигнеш повече или по-малко, но основата е сигурна. Всъщност никой не мисли за това, че килимчето може да бъде дръпнато изпод краката в един момент и политическата класа да се обезсмисли в своята целокупност. Такова мислене показва висока степен на отчужденост от реалния свят, в който вече няма солиден фундамент, особено пък в политическия ред на нестабилни държави като нашата. Това е показвано многократно в човешката история. Само управляващата класа в Англия е съумяла да не стане жертва на подобно нещо. Във всички други страни килимчето в даден момент е било измъквано радикално изпод краката на определени класи.

Политиците не чувстват опасност от народа. Те мислят, че конституционният ред им е гарантирал местата и той съществува заради тях. Това обръщане на ценностите, слагането на каруцата пред магарето, е много голям проблем. Всъщност политиците си мислят, че народът съществува, за да обезпечава техните позиции. Това, между другото, е лошо наследство от византийския модел, от Източната римска империя. Властта си мисли, че е даденост сама по себе си и съществува, за да съществува, а пък другите съществуват, за да я обслужват. Властта не си мисли, че служи. И от време на време определени исторически процеси са се случвали, за да вменят на администрацията и властта, че всъщност са слуги. И естествено това трябва да се повтаря, суверенът трябва да излиза и да тъпче, да повтаря: „Вие сте слуги”. Докато администрацията не се усети в обслужваща позиция, докато политиците не се усетят в обслужваща позиция, правилният причинно-следствен ред в тази държава няма да е налице. А ще бъде налице един такъв, господарски, ред, в който някой е имал шанса да се въздигне над друг. Това е все още стан, нещо, което познаваме, тъй като за съжаление през по-голямата част от историята си сме били сателитна държава на Византийската империя, на Османската империя, на СССР… Манталитетът на сателитност е изключително корумпиращ, защото кара хората да не вярват в собствената си държава и да я саботират с всяко свое действие, да саботират и самите себе си, собствения си стремеж да направят нещо в този живот. И да са с усещането, че още са в прабългарски стан, където този, който най-бързо препуска на коня и най-добре уцелва с копието, ще бъде най-добре в живота. Но ми се струва, че с времето хората разбират, че не е възможно индивидуално блаженство, когато всички други са ударени, насинени и набити. На мен ми се струва, че тези бунтове са важни, именно защото показват наличието на възникващата общност, която е в основата на всяка държавност, на всяко общество и най-вече на гражданското.

Прогнози до каква степен ще успеем в опита да разградим порочността на сегашната система? 

Не смея да бъда краен оптимист, но ми се струва, че лека полека би трябвало да можем. В никакъв случай няма да стане отведнъж. Но имаме нужда от ръководство на страната, което да няма релативистки подход към събитията, да не казва: „Може така, но може и иначе”, да въвежда точни ориентири. И ако това стане вид консенсус, тогава страната би могла да тръгне нанякъде.




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. skarif - Да.
19.06.2013 21:31
Гледах го в "Лице в лице". Говори верни неща на висок стил. :)
цитирай
2. precoria - Говори това
19.06.2013 22:56
което искаме да чуем.Не смятам, че е висок стила му ,по скоро е железен в логиката си ...
Хубаво е че си успяла да го гледаш.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: precoria
Категория: Изкуство
Прочетен: 409479
Постинги: 162
Коментари: 855
Гласове: 5184
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031